Стихове

Помниш ли помниш, тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

ТИ смътно се мяркаш
из морната памет
кат бродница сънна
в бездънна гора -
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

След сетната среща,
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.

И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп -
аз гасна, аз гасна
с утеха последна -
на спомена в здрача
и плача за теб.

Спи градът

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.

Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...

Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
на възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.

Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?

Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...

Победен

Аз пак съм сам и пак ридай
в сърце нестихналата жал
по радости невкусени,
по недостигнат роден край,
в калта захвърлен идеал
и блянове покрусени.

Подирил ясни висини,
в блата разтленни паднах аз
след горско поражение,
и ето кретат слаби дни -
и в секи техен лъх и час
звучи себепрезрение.

В тъмница

О, неволя - да крееш,
на неволите раб,
да възпламваш и тлееш -
ту всесилен, ту слаб.

Тук обжегнат от зноя,
там помръзнал в студа,
надломяван от своя
и от чужда вражда.

Да тъгуваш по скрити,
неизгрели сълнца,
сам понесъл тъгите
на мильони сърца.

Като воин в тъмница
да не можеш - пленен,
да развърнеш десница
в гняв безумно-свещен.

Отмината

На младостта й белите цветя
не бяха вечерна тъга познали
и с тях окитена, вървеше тя
да буди радост в чуждите печали;
в очите й на пламенни възторзи
разискряха се пламен рой звезди
и жаждаха милувки двете рози,
напъпили връх нейните гърди.

Тя в златолунна нош ме позова
на празник, на безименни наслади,
но неразбрала грешните слова,
душата девствена не се обади,
че спяха в нея, първи сън заспали,
на младостта ми белите цветя –

а днес по нея всеки поглед жали,
че те цъфтят, ала повехна тя.

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

Сиротна песен

Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.

Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.

Разяжда гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце...
А в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце...

Дойди – успокой ме, дойди – утеши ме,
нерадостен път ме сломи;
сияние дневно е твоето име,
а моето – нощни тъми...

Живота бездушен ме люто измами,
крилата ми светли скова
и с клетви и вопли сред пропастни ями
наведох аз горда глава.

А някога слънчевий блясък обичах,
сънува победни борби
и в сртастно безумье се страстно увличах
сред екнали бойни тръби.

Но рано сподвиха ме скърби без име,
нерадостен път ме сломи;
дойди – успокой ме, дойди – утеши ме,
ден дай ми в среднощни тъми.

Че зее в гърдите ми кървава рана,
отпущат се в немощ ръце,
а в целия свят ти едничка остана
най-скъпа за мойто сърце.

Скрити вопли

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!